Предизвикано

Разбираемо е. Когато си се вкопчил във властта, губиш погледа от ниското, от терена, от хората. Не знам колко ще продължи упражнението, в което са впримчени хората от ДСБ, и РБ изобщо, но знам едно: падишах аз не искам. А и като си заврем за пореден път главата в пясъка, дали пък не продължава да стърчи опашката на щрауса? И то със страшна сила? 

Думата ми е за течащия скандал с двете съдийки, които стопроцентово са част от гнилите ябълки, но също така стопроцентово се помни кой ги назначи и, предполага се, чии поръчки са изпълнявали. Сега, когато стана жега от тях, изведнъж станаха „каки”. И падишахът на държавата е озлобен. И ДПС моментално видяха в записите „метеж”. И никой не коментира (апропо, за пореден път) съдържанието на записите, а дали са законни, или не. Стига. 

Обществото иска да знае: защо разни високопоставени имена се повтарят във всяко изречение от диалозите, защо те са в основата им, защо, уж, две каки вместо да си говорят за воаяжи, партита и перли, говорят за опраскване, отстраняване и уволнение, като споменават на малки имена определен набор, и особено двама, от недосегаемите във властта?

Не нападайте жертвите, търсете хищника

Не съм почитател на ченгетата, ама хич. И това започна сигурно още в соца, който живях до 23- годишна възраст. За съжаление, продължи и след 89-а. Но темата е друга. Не приемам този нашенски, типично комунистическо-тоталитарен капан – всички са маскари. Първо бяха политиците – накуп, всички са маскари. После бяха миньорите – излезли да протестират, айде и те са маскари. После учителите – също маскари. После лекарите – под ножа, маскари ниедни. Сега полицаите – и те са маскари всички до един, поради силовата им специфика, даже трижди.

И така продължава години наред. За всички. Заради един съгрешил, двама съгрешили, група или дори общност от хора от дадена професия, и цялата гилдия е гадна, не заслужава нищо, не одобряваме нейния опит за протест, заклеймяваме ги изцяло, зачеркваме ги до крак. И те се прибират в къщи, свиват се в ъгъла, престават да вярват в силите си и продължават постарому. Колко комунистическо, а?

Сега полицаите. О, как си заслужават да ги оплюе обществото, о, как си плачат за кютек. Да! Заклевам се. Но темата е друга. Когато оплюхме искащите по-високи заплати и по-добри условия на труд учители (защото всеки и бил поне веднъж бесен на някой даскал, докато детето му е било ученик), младите спряха да искат да учат за учители. Сега няма достатъчно учители. Когато оплюхме лекарите, защото всеки е губил близък, те напуснаха България. Сега няма достатъчно лекари. Сега е ред на полицаите. И те ще си го отнесат по реда. Така е по български.

Вижте, не са виновни гилдиите и хората в тях. Те не са учили нито макроикономика, нито право, нито държавно управление. Те имат началници. Те пък имат директори. Те пък имат министри. Те пък имат  министерски съвет и министър-председател. Не са виновни, примерно, полицаите, че са в пъти повече от тези във всяка средноевропейска страна – не те са създавали бройките и щатовете в българското МВР. И сега им се сервира, че ще им намаляват заплатите, щото били… много бройките и щатовете и пари няма…

Работа на управляващите е така да структурират сектора и да направят така реформата, че да е качествена, а не количествена. Например, след като в държавата няма достатъчно пари да се издържа този огромен апарат със съответните възнаграждения и добавки, се променя структурата, намалява се съставът. На останалите се вдигат заплатите и се създава стегната, действаща и добре платена професия, призвана да пази обществения ред. Създава се такава професионална гилдия/общност, че да е голям колегиален и обществен срам и огромен финансов удар за семейния бюджет да те изритат от нея. Ако не искаш да се случи това, просто работиш и наистина пазиш хората и сигурността им. Ако не – няма такава заплата, не си част от тази уважавана общност, търси си другаде препитанието. В гилдията остават само почтените и тези, които вземат насериозно работата си в служба на обществото.

Така че, за дереджето и на учителите, и на лекарите, и на полицаите и на техните изблици за протест са виновни некадърните управления и хората, които ги осъществяват, и играчите, които стоят зад тях. И колкото по-некадърно и задкулисно, толкова повече страда не само отделната професионална общност, но и обществото като цяло.  

Нека сменим мерника, хора. Не нападайте жертвите, търсете хищника…

Защо икономиката е на първо място в моите приоритети?

Като общински съветник на Варна, ще работя за:

- Съживяване на икономическата инициатива - чрез създаване на по-добри условия и климат за започване и развитие на бизнес и насочване на публични инвестиции на общината в тази посока

- Подготовка и започване на работа по дългосрочна стратегия за отпушване и модернизиране на градската пътна инфраструктура

- Облагородяване на градската, кварталната, междублоковата инфраструктура и ландшафт и стимулиране и подпомагане на инициативността на варненци в тази посока

- Общоградска инициатива /и допитване/ за създаване на крайморски атракционни зони и фестивали

Отворена съм за всякакви инициативи, които да върнат блясъка на Варна. Няма невъзможни неща. Винаги има алтернатива.

Да обърнем нещата НАПРЕД!
24#12

Защо икономиката е на първо място в моите приоритети?

1. От какво би се заинтересувал предварително, преди да дойде да инвестира тук, един чужд или местен предприемач? Няколко са нещата, които ще оформят решението му да вложи и рискува средства – цените на земята, безработицата, колко време ще му отнеме да построи и въведе в експлоатация необходимото му производствено или складово помещение, нивото на административните услуги, условията за бизнес като цяло и като усещане. Дали като разучи как стоят нещата във Варна, няма да избяга през девет планини в десета? Както и се случва напрактика. Трябва да променим този негативен имидж и постоянен тренд надолу на нови инвестиции в града ни.

2. Харченето на пари, повече отколкото си произвел, води до кризи. Животът на кредит е хубаво нещо, но трае само няколко години, после трябва да се плаща сметката. По традиция, я плащаме ние. Затова трябва да изискваме от новата общинска управа да инвестира умно обществените средства – тоест, така, че да носят добавена стойност и нови работни места.

3. Тази държава и тази община са мащехи на независимите малки производители и търговци. Община и Общински съвет, съставени от лица, обърнати към тях и проблемите им, води до просперитет не само на самите предприемачи, но и на града като цяло. Дали ще се нарича бизнес омбудсман, или просто Общински бизнес екип, няма значение – важното е да се направи и да се контактува ежедневно с хората, създаващи БВП тук, работни места тук, плащащи данъци и такси тук.

4. Стратегии, просперитет, развитие, благосъстояние, икономика, работни места, инвестиции – това са тайните думички, зад които трябва да стоят реални действия на един смел кмет и един нов Общински съвет, за да стане Варна силен и модерен град. 
Лично на мен не ми е интересно да снижавам критериите си за управление и развитие на Варна. Фонтани, пръски, светлини, плочки. Ок! Хайде сега да помислим и за икономика и работни места.

Като общински съветник на Варна, ще работя за:

- Съживяване на икономическата инициатива - чрез създаване на по-добри условия и климат за започване и развитие на бизнес и насочване на публични инвестиции на общината в тази посока
- Подготовка и започване на работа по дългосрочна стратегия за отпушване и модернизиране на градската пътна инфраструктура
- Облагородяване на градската, кварталната, междублоковата инфраструктура и ландшафт и стимулиране и подпомагане на инициативността на варненци в тази посока
- Общоградска инициатива /и допитване/ за създаване на крайморски атракционни зони и фестивали

Отворена съм за всякакви инициативи, които да върнат блясъка на Варна. Няма невъзможни неща. Винаги има алтернатива.

Да обърнем нещата НАПРЕД!
24#12

И пак между порциите и морала

Преди 4 г., пак по време на местни избори, написах този материал за в-к "Седем", който го публикува на тази дата. Сега го препрочетох, защото Facebook ми го извади в рубриката си "На този ден...", и се замислих: 

- пак бих го написала! 
- защото нещо промени ли се за това време? 
- май продължаваме все така "между порциите и морала"? 
- имаме ли шанс да обърнем нещата напред? 

А вие какво мислите?

09 октомври 2011

Варна - между порциите и морала*

... Те са шанс да спасим младото поколение, израсло в този период, от порочната имитативна възможност за възпроизводство на политическото партизанство и номадство като основен маниер за постигане на добър живот тук и сега.

Те са шанс да реабилитираме състезанието на идеи и ценности като движещ мотив за просперитет на един човек, една общност, един град, една държава.

Да обърнем нещата напред! 24#12

Район "Младост" във Варна - живея от 24 г. тук и това, което виждам всеки ден и нощ, никак не ми харесва.

- в района живеят почти 100 000 души и междублоковото паркиране е по-страшно и от това в центъра.

- уличките пък са по-тесни и задръстени и от тези на пъпа на Варна, но за сметка на това дупките и кратерите им са по-широки от техните (не е за завиждане).

- поради тези причини, а вероятно и поради някои още по-прозаични, сметоизвозването е категорично затруднено (прощавайте за евфемизма), а съдовете за боклук приличат на ударени в краката, а някои и в главата, дартвейдъровци.

- местата за развлечение в квартала зиморничаво клонят към нулата.

- светлините къде ги има, къде ги няма - е, орки все още не съм срещнала (какво облекчение).

- но добре пък, че си имаме поне "Гюрлата" (да е жив и здрав!), за да запълни зейналата празнота в кварталния ни шовинизъм и да ни успокои, че и ние сме дали нещо на града.

В това си състояние вторият по големина район на Варна не е нищо повече от една огромна 100 000-на спалня - спиш, ядеш, отиваш на робата, връщаш се от работа, ядеш, спиш... 

Малки тухлички в стената на порочните модели.

Трябват нови решения!
Да обърнем нещата напред!
24#12

На живо (23 - 30 септември 2015)

***

23 септември, 20:55 ч.

Уморена съм. Преди час се върнах от работа. В семейната ми фирма. Пак направих 12-часов работен ден. Аааа, не се оплаквам - съдба. Избрала съм си я. Или тя ме е избрала. Не знам. Пък и вече е късно да се питам. Де юре, съм собственик. Де факто, съм работник. Работник в строежа на най-важната материя на света - малкия, семеен бизнес. Няма почивни дни - има поръчки. Няма Гърция - има поръчки. Няма плаж - има поръчки.

23 септември, 20:59 ч.

Но думата ми е, че от два дни насам се каня да ви пиша. Че съм кандидат за общински съветник. Че съм в листата на местната коалиция “Реформатори и патриоти - решението за Варна”. На 12-о място съм. Но съм уморена и ей го на, станало 21 ч. Класика - 12 часов работен ден.

23 септември, 21:12 ч.

Ясно ви е - няма да се размине да не ви пиша. Съвсем пък са наясно тези, които ме познават от 100 г. О, дори и тези, които следят профила ми във ФБ или блога ми от 2009 г. насам. Е, това мога - това правя. Това обичам. И колкото и да съм уморена, то е като наркотик - колкото повече бягаш от него, толкова повече те преследва. Сори, че почвам така уморено-непатетично този дневник, който се пръква, заради новата ситуация, в която се намирам от известно време - да съм кандидат за Общинския съвет на Варна. Чета, че днес теглили жребия за номерата на бюлетините. Тази, в която съм на 12-о място като кандидат, е с номер 24.

23 септември, 21:28 ч.

Хммм, 12 разгневени мъже и 12 разгневени жени са едно добро начало за бъдещето на Варна. С бюлетина 24.

***

24 септември, 22:12 ч.

Неведнъж съм писала и говорила за усилието. За усилието като двигател на човешкото оцеляване като цивилизация, в цялост. И като основно политическо действие, в частност. То е странно нещо. И в същото време - абсолютно банално. Въпреки че някои дори не си дават сметка, че го правят, че съществува или че е безалтернативно условие за вървежа напред. Понякога усилието минава като вятър. Понякога - като буря. Минава като знака на съдбата. Разпокитва застоялия въздух. Проветрява стаята. Дори и да не искаш. Скъсва пердетата на полуотворените прозорци. Перва те по ухото, докато седиш, подпрял юмрук под брадичката. Умислен? Уплашен? Неспособен да помръднеш от фотьойла? Вятърът от втурването му ошашява. И оставя следа. Която е по презумция добра, добронамерена, в името на доброто. Това е то - Усилието да променяме света около себе си...

***

25 септември, 22:39 ч.

Преди време, когато бяхме още студенти с мъжа ми - той в Медицината, аз във ВИНС-а - в нашите групи имаше дузина /б.а. 12 :)/ бургазлии. Заклевам се, те бяха горди и особено щастливи, че учат и живеят във Варна. И години наред, когато се събирахме на маса, след особено изморителните за годините и килограмите им традиционни мачове, кръстени за благозвучие или за извинение, баскетбол за ветерани, те винаги споменаваха този факт и тъжно клатеха глави над чашите. Е, с годините и с всяка следваща среща започнаха да се появяват първо леки, а после и твърде бързо набиращи сила намеци, пробождащи и без това разклатения ни местен шовинизъм и гордост - че Варна запада. Тревожно усещахме, че това, което става във Варна, не е добро, че затъва в загнил модел и че дори устойчивото словосъчетание, превърнало се в клише: “Варна - перлата на българското Черноморие”, безвъзвратно е станало история. Нямаше нужда да ни го казват, ние го живеехме. Но накрая чухме и най-голямата обида - виц за нас. Ето какъв:

Тишина. Всички спят. Изведнъж дълбоката нощ се раздира от вик. Бургазлия крещи насън. Жена му го разтърсва, за да го изтръгне от съня, и бърше потта му: 
- Миличък, какво става, какво сънува?
- О, патенце, истински кошмар! Сънувах, че бургаският кмет отишъл да става кмет на Варна, а варненският дошъл за наш!

Та, така! Внимавайте какво си избирате за следващите 4 г. Предлагам да разменим ролите на крещящите насън... :)

25 септември, 22:49 ч.

Да! Предизборната борба започна. От днес. Утре откриваме кампанията в Зала 1 на Фестивалния и конгресен център. Аз залагам на нов кмет, нови районни кметове и нови лица в Общинския съвет. Номерът на коалицията “Реформатори и патриоти - решението за Варна” е 24, а моята преференция - 12.

25 септември, 23:05 ч.

Сега ви оставям, защото котаракът ми ме гледа пронизващо-изтънчено със зелените си персийски очи и, преди да одобри каквото и да е друго ново мое занимание, иска да яде :)

***

27 септември, 1:28 ч.

Никога не съм се надявала на “институционална” помощ. И не съм и получавала. Нищо ново под слънцето. Разчитам само на вас. Подкрепете ме, защото, както е тръгнало, съвсем ще ни затрият нас, оцеляващите със собствени сили, средства и чест. Едното име ни остана и лично аз ще го браня до последно. 24/12

Лека!

***

28 септември, 0:39 ч.

Да, аз отдавна съм политически активна. От 90-а насам. Такива бяха времената, така се сложиха нещата. Затова и сега съм кандидат за общински съветник. Какво ще стане, ще решите вие. Но независимо от всичко, много ми се иска на тези, а и на всички следващи избори, варненци да си възвърнат ВЗИСКАТЕЛНОСТТА. Към града, към неговите управници, към неговото бъдеще. Без тази взискателност - малко възрожденска, задължително традиционна за общества, живеeщи в богатство, и много необходима за градове в упадък - ще си тъпчем на едно място, макар и денонощно да ни убеждават как това не е така. А животът е кратък. Искаме тук и сега да живеем не само прилично, а крайно време е и благополучно. Не, не е наивност да се смята, че само със силата на своя глас и със силата на своята взискателност могат да се променят нещата и светът около нас. Могат. Първата крачка е да изпратят в управлението на града честни, свестни, умни, почтени и, ако щете, просто готини хора. Крайно време е. А втората крачка е - да издигат своята взискателност и да я превърнат в оръжието на справедливия си гняв всеки път, когато не се изпълнява общественият договор, който сключват с избраниците си.

***

29 септември, 23:33 ч.

И понеже преди 25 г. стоях с широко отворени очи, пленена от очакването за невероятните възможности, които вярвахме, че ще ни се случат най-накрая и на нас, българите.

И понеже 25 г. след това съм с широко изумени очи, натъжена от възможните невероятности, които ни се случват.

И понеже скачах по площадите и барикадите.

И понеже не се отказвам, въпреки политическите недоразумения, които на всеки 4 г. напират да погълнат всяка надежда и опит за нормалност.

И понеже продължавам да настоявам за разумност и откритост.

И понеже не приемам умните, макар и малцинство, да стоят в къщи, да клатят глава заради случващото се около тях и да не положат своето лично усилие, за да го променят.

И понеже вярвам, че дори и уморена от видяното, чутото и проклетото, което имам като дадено да преживея, ще го победя.

И понеже съм очарована от смелостта на онези, които излизат в открита битка, за да спечелят своето място под слънцето, а не ги посочва олигархичен гуру.

И понеже съм убедена в дясното и синьото.

Се кандидатирах за общински съветник.

24#12 

***

30 септември, 21:46 ч. 

Усмихни се с мен и гласувай!
Да обърнем нещата напред!
Светът не започва от тук, но може да спреш за малко, докато тичаш по дългия път към безкрая, и да ме подкрепиш!
24#12:)

(От https://www.facebook.com/vanyapanayotova)

Paris Attacks

Не, не! 
Убедена съм - тези хора не са религиозни, не го правят заради религията и произхода си. 
Тези хора са луди, тези хора са психически увредени. 
Те не осъзнават факта, че живеят в 21 век, а не в Средновековието или много преди това. 
Те не осъзнават, че живеят сред хора, модерни, космополити, които просто имат други ценности и приоритети. 
Те не осъзнават, че са въвлечени в допотопната мистично-религиозно-кървава вакханалия на увредения мозък, целящ световно господство чрез превръщането на болни и лабилни хора в жестоко, но всъщност най-долнопробно пушечно месо. 
Те не осъзнават, че втълпеното им желание да загинат като мъченици, всъщност убива не само невинни хора, но убива и собствената им религия, в името на която вършат престъпления, вместо добро.

P. S.
И Ленин, и Хитлер, и Сталин, и всичките онези човекоядци, качили се на власт след Втората Световна Война из разните континенти, бяха болни. Луди. Луди с тяхната си доктрина. И видяхме как свършиха. Това сега е нов тоталитаризъм, но наметнат с уж религиозна кожа, И ще свърши с провал по същия начин. Модерността и космополитизмът са по-силни от всяка лудост. И ще победят. Отново. Гадостта е, че дотогава ще има безброй невинни жертви.

***

Когато е някак си тихо
и в червено прелива
дворният храст.
Когато е някак си топло,
и в жълто се ражда
последният плод.
Когато е някак си мокро
и под кафяво листо
дреме капчукът.
Събувам ги, тях,

летните чехли,
и боса вървя по игли -
малки стръкчета суха трева

драскат спомена ланшен.
Малки локви, малки слънца

оглеждат се в нея,

търсят я, искат я - 

тя, есента...

Май

Май разтваря дъжд 

във цветни чашки. 

От палитрата чертае

мараня.

Която, тръгнала

със малки стъпки,

заплита облаци

в мъгла.

Къде ли бързат 

тези пръски?

Поливат

нечия вина?

Или отпиват 

в малки глътки

тържествения 

вик на пролетта -

че тук и днес,

съвсем случайно,

нарисува 

любовта.

***

Когато аз плача, дъждът е при мен.
Отваря прозореца и ме вика навън.
И скиторим си над улиците.
Приказва ми за облаци и за небе.
Надничаме през прозорците. 
А пред всяка врата оставяме капка вода.
И сълзите пресъхват.
И той си отива.
Аз пак съм цялата, суха и същата.
Може би малко по-чиста.
Когато аз плача, дъждът ме обича.

(1983 г.)

Пролетно-тараторена

Обедно, мързеливо време. Слънцето ту се показва, ту се скрива бързо. Сякаш си нямам друга работа и ще си играйкаме на жмичка или ще му засичам спринта. Ха отпред, ха отзад. Дръжки. Малкото бистро дреме преди наплива. Около него щъкат хора, чичопеи и пролетни мухи. Сервитьорчето - просто мечта. С обеца на веждата. Ухилен до уши. Без обеци. Сигурно се чувства поласкан, че баш него уцелих. 'Ма на, мързи ме да трополя връз пролетната си умора и да търся надолу по булеварда някой с халка на носа. Поръчвам си таратор. Носи ми водка. Ясно, чете Фейсбук. Миг преди да зина, бързо стоплям:
- А водка имате ли?
- Разбира се! С чесънче или без чесънче?

Аааааааааааааааааааааааааа, спретесебе!  

Тричането на българския избирател

Тричането на българския избирател върви с пълна пара под стреснатия, трогнат и очарован поглед на самия избирател...

(To be continued. All rights reserved)

Не-гатанка

А всъщност, толкова е просто: 

Излизаш. Забиваш копието. Заявяваш, че си тук. Защото и за каквото. И че всеки, който иска, знае къде да те намери. И стоиш. Точно там. И точно защото. И точно за каквото. 
И не чакаш ни царя, ни пъдаря до 12 без пет да ти разрешат да излезеш. 
На мегдана. Под дъжда...

* * *

... И когато остане само минута,
отворете малкото чекмедже 
на изминалото,
потърсете детското пръстенче 
с калинка отгоре
и го помолете
за обич.
После разплетете косите си
и ги наречете
за волност.
Помълчете.
Прекрачете...

Откъде да знам как да го наименовам?

Всичко толкова изтъня. Дори няма здраво място за хващане. По въжето. Което някой подава. За да се спасим. Дори не знам вече кое спасяваме. Тялото ли? Душата ли? Не знам.

Моите пристрастия са ясни. Симпатиите – също. Усилията от 24 години насам успяха. ЕС, НАТО, частна собствeност, свобода, демократични институции, право на избор. Защо обаче чувстваме криза? На тялото. На душата. Не знам.

Как за 24 години както се извисихме, така и се строполихме. В дъното? На средата му? Ооо, дано не е в самото му начало? Не знам.

Как стана така, че не знаем? Защо не знаем? Какво, по дяволите, стана?

Приятел ми казва: "Мислех, че нещата ще се развият, че ще се получи така, че политиката да е почтена професия и хората ще я надграждат, а то стана пълна помиярщина. Затрихме и това, което успя в тези години”.

Друг ми казва: „Не ме интересува. Вече. Щом за толкова години хората не разбраха кое какво е, кое как да стане и кой кой е – не ме интересува вече. Да се оправят сами.”.

Трети ми хвалят някой си доцент от СУ. Почваш да го четеш. О, всичко е добре. И изведнъж - „човекът от Драгалевци”. Мерси. Опазил ме Бог, ако се доверя на човек, който, ей така между другото и напълно излишно, споменава някой, който е довел като даденост нещата от втория абзац. Go on. Не може да си вдъхновение. Дори и да клечиш на площада. Що ти трябваше да намесваш в личните си опорни точки „опорната” точка на целия преход, а?

Четвърти ми бута в погледа някой си, който бил изнесъл лекция в LSE вместо ляв лидер. Съревнованието сигурно щеше да е топ новина преди 24 г., но не и сега. Sorry, ама дори не сме чували за него. Е, къде беше досега? И защо не ни замечта с вижданията си преди слушателите от LSE? Какво прави в Лондон ми е съвършено безразлично, щом тук не съм разбрала.

А най любимо ми е как да идеш да учиш в чужбина е предателство спрямо Kleta Majka Balgariq. Е, нали се борихме, освен да ходим на екскурзии, да можем да учим, живеем и успяваме там? Кое е лошото да учиш там? А дали пък причината за бягствата и за девалвацията на бг образованието не е и в преподавателите, а? Това, че на студентите за много неща им е все тая, ами все тая им е. Защото са млади. И проблемът е, освен всичко друго, и в прословутите доценти и професори, които по никакъв начин не са успели да ги накарат да се заслушат и да не им е все тая.

Знаете ли, за да стане нещо, някой трябва да го свърши. Това е работа. Просто работа. Представете си, работа. Студентите и преподавателите винаги са били тези, които разпознават пътя. И вярват. В пътя. И на тези, които избират пътя. И на тези, които се наемат да го извървят. Те избират пътя и тези, които го следват. Но не са тези, които го извършват, работят. Не. Но достатъчна е тяхната роля. И важна. И нужна. И толкова възрожденска в предопределеността си, станала традиция, станала история. И толкова невъзможна в извършването й. Това е същността им. Ролята им. Да са залпът. Да са тръбата. Не може да очакваш повече от тях. Защото те са точно това, в точно това им време, в точно това им светоусещане. Затова са дар Божи. И винаги във време на криза, застой, безизходица, те просто се появяват. Минават като вятър. Минават като буря. Минават като знака на съдбата. Разпокитват застоялия въздух. Проветряват стаята. Дори и да не искаш. Скъсват пердетата на полуотворените ти прозорци. Перват те по ухото, докато седиш, подпрял лакът под брадичката. Умислен? Уплашен? Неспособен да помръднеш от креслото? Вятърът от втурването им ошашява. Набързо. И си отива.

Да седиш и да чакаш студентите и преподавателите да ти свършат работата е безсилие…

  

Време е за новите

Два митинга днес. Които доникъде не ни изведоха и нямаха намерение да ни изведат. Те нямат смисъл за България. Чисто исторически. Чисто прагматично. Те не сменят лошото с доброто. Остарялото с новото. Не сочат нищо извън тъжното ни настояще. Бяха и си останаха част от днешното, което, дори и да не искат, закрепят. Няма простор отвъд тях. Няма перспектива след тях. Тихо се разотидоха героите им, а действителността си остава същата. Толкова безсмислено и тъжно. Защото са лишени от мисъл за бъдещето.

И така, докога? Ами докато не дойдат и по нашите ширини нормално дясно и нормално ляво.

Дясното ли? Докато не дойдат тези, които да извоюват свободата и дясното от лапите на милиционеро-шофьорските му узурпатори. От тези, които се възползваха от целенасоченото, 24-годишно оплюване на дясното от ДС-арите, от неговото сриване и които, в крайна сметка, го превзеха. Мутрите в дясното са квинтесенцията и поръчковите изпълнители на задкулисната мечта как да го унищожат и да откажат хората от него. И колкото повече отказваме да се идентифицираме като истински десни, толкова по-дълго мутри ще шестват в нишата. И колкото по се бавим да обясним какво в действителност е дясно, толкова по-дълго те ще го извращават. Докато накрая то наистина не стане в очите на хората аксиома на злото.

Ляво ли? Ляво винаги ще има, колкото и да не ни се ще. Но колкото по-бързо то се освободи от тъмните си лица, сенки и задкулисие, толкова по-добре.

Когато излезе моят мечтан, съвременен, нов отбор и обясни новите реалности и предизвикателства, точно в този контекст, аз ще призная, че вече мога спокойно да се оттегля. И да спра да се тревожа от подмяната и да се ядосвам от липсата на промяна. България има нужда от новото си лице. Моля, отворете му вратата да влезе.

В името на бъдещето, нека излезем от клишетата. Нека дойде новото поколение лидери. Които ще ни говорят за лявото и дясното от модерна и световна гледна точка. Стига с тези изтъркани лозунги. Мантри. Действия-противодействия. Дайте ми различното, свежото и аз ще го припозная. Дайте ми модерния си възглед и аз ще го слушам. Дайте ми сериозния поглед върху настоящето и бъдещето и аз ще ги повярвам.

Време е за новите. 

***

И какво като е есен?
Просто слънцето се е 
разпарчетосало 
на хиляди листа.

Минисапунки - 26

Банкянска височинно-висока тактика-мактика:
 
Аз го внасям. 
Те го изнасят. 
Аз го изнасям.
Те го внасят. 
Аз го внасямизнасям, 
Те го изнасятвнасят. 
Аз го внасямизнасямвнасям. 
Те го изнасятвнасятизнасят.
А бе, няма да ги нося на гърба си тия. 
Нито ще им гласувам. 
Електронно.

***

... И когато измръзналите ми пръсти
помолят за лято,
аз знам:
ще влезе то в гримьорната,
ще почисти фон дьо тена си,
ще събори декорите,
ще смъкне натруфените рокли
и бутафорните шапки на сезоните,
ще нахлузи дънките
и ще зашляпа отново по пръстите ми -
оцелелите шосета на времето.

Предизвикано-2

Заглавие: Бойко Борисов до Самуил Петканов: Да забравим личните вражди и да работим за общата цел – оставка

Коментар: След като вчера Боко обиколи като лигав върколак стадото, потропвайки нетърпеливо с копита и предвкусвайки свежата кръв, с която да урегулира кръвното си налягане, днес вече издаде и инструкция как ще ги яде! Поиска да забравят...

***

Охладняло,
слънцето се протегна,
сгъна плажната си кърпа
и се потътри към къщи.
Август свърши.

***

Дори вятърът 
не може
да угаси слънцето.
Покаян, 
коленичи надвечер
и се моли.
Август е.

Усилието на почтеността

Нали знаете как изскърцва тежка, стара врата на варненска къща, строена в началото на 20-и век? Как тропат токовете по дъсчения под? Колко високи са таваните? И прозорците? Как прошумолява дървояд в резбованите столове? Как вятърът надипля изтънялото перде, попило соления дъх на бриза?

Усещате ли как стаите в старата градска къща пазят все още духа? Оня дух, който преди столетие и нещо е зареждал живеещите тук да съградят обществото си, живота  си? Какво ли ги е карало да са активни и добри граждани на малката тогава Варна? Да строят града си, пристанището, улиците, дюкяните, лодките, корабите? Да се ангажират с обществена дейност на местно и на държавно ниво? А после да кръстят улица на името им заради всичко това?

Какво ги е карало? Освен естественото лично усилие за благосъстоянието на семействата им? Мисля си, че е онова, позабравено от днешното преходно време състояние на духа - почтеността. Забравена дума, нали? Кажете я на глас – п-о-ч-т-е-н-н-о-с-т.

Сега я сравнете с: порочност, нахалство, високомерие, арогантност, безпардонност, безпаметност, алчност, безразличие, безсрамност. И се огледайте наоколо, върнете се няколко години назад, после още няколко, после още…

Откъде дойде това развращение на Варна, на България? Какво е това безумие, тази неистова жажда да откраднат, да присвоят, да завлекат, да отмъкнат - вместо да съградят? Какви са тези нрави – толкова години вълчи глад, ненаситност и разпищолени властови персони? И нито една улица, която след век да носи името им..

Чух тази - малко старомодна и захвърлена в прахта от днешната, градска политико-икономическа олигархия - дума „почтеност” в началото на предизборната кампания. От Радан Кънев. Не можех да повярвам на ушите си, честно. После минах по улица „Никола Кънев”, влязох в проектите на дядо му Боян, съграждал пристанището и Аспарухов мост, пих кафе и бира с Радан и отворих скърцащата, тежка врата на усилието. Усилието да променяме света около себе си заради себе си.

Знайте - нищо не е уговорено и решено. Не. Входната врата е отворена. Направете усилието. На почтеността.

Съспенс му е майката!

Чета утрешни вестници и вия на глас. Сълзи напират в очите ми, осведомявайки се за сценария на дългоочакваното завръщане на ББ-то Му! 

... В затъмнена обстановка, десетина прожектори шарят по сцената. Стиснал зъби да не заплаче, корав оператор умело насочва камерата от празната трибуна към публиката. Там девойки крещят, майки плачат, деца врещят, корави мъже хапят мустаци, младежи мощно ръкоплещят, баби махат с кърпички, дядовци се удържат на положение... 

Да, бе. И той дългоооооочаквано се появява. След едномесечно и прочие отсъствие се завръща. Боже, дори лук не ял, ни чесън, ни мирисал даже. 

Накланя глава. Провесва нос. Иска прошка. Дето я е мислил месец и нещо. Разбрал пропуските си. Такива от десетина години насам. Обаче и такива, дето никой от 681 г. досега не е прозрял. Мани. Да гледаме напред. Капва сълза. После две. Микрофония. Тишина. Някой кихва. Извън съспенса. Пак тишина. Муха бръмчи, комар плаче. И гръмва. "Батальонът сеее строявааа, за последен пъъът"...